Ала Светлоликия бил изморен. Толкова нощи вече не бил спал. Решил да си почине малко. Слязъл от коня и полегнал, а поводите стиснал в ръка.

Заспал Светлоликия, а конят издърпал поводите от ръката му и избягал.

Останал Светлоликия сам сред морето. Събудил се и що да види: коня го няма. Ами сега?

Гледа той — по морето плува човек надолу с главата, а цялото му тяло покрито с косми като на звяр.

Светлоликия го попитал:

— Как можеш да се държиш толкова дълго във водата, и при това с главата надолу?

— Ех, синко, аз съм прокълнат да не умирам и да не намеря покой, докато не видя една красавица.

Тя била същата, за която отивал Светлоликия.

— Е, добре — казал Светлоликия, — аз ще ти я покажа, тъй като отивам за нея, но не зная как да изляза от морето.

— Аз ще те изведа — рекъл човекът.

Светлоликия заплувал след него. Двамата стигнали до онова място, където морето се било разделило на две. Там имало един камък.

— Обърни този камък — рекъл човекът — и ще намериш още една юзда. Хвърли я в морето и оттам ще излезе друг кон, само че внимавай да не избяга като първия. Ако намериш красавицата, позволи ми само да я погледна и да умра, за да се избавя от тези мъки.

Намерил Светлоликия юздата, яхнал коня и потеглил. Стигнал до града, в който живеела красавицата царска дъщеря. Гледа — всички хора стоят затворени. Когато красавицата излизала да се разхожда, хората от града трябвало да стоят затворени, за да не види никой лицето й.

Приближил се Светлоликия до една къща и се помолил да му отворят.

В тази къща живеела една бабичка вдовица с двамата си женени сина.

Харесал се Светлоликия на бабичката и тя го пуснала да влезе. Разправил й той защо е дошъл, а тя му казала:

— Аз съм кърмачката на красавицата. Аз й нося и ядене, и всичко друго, което й е нужно. Тя живее ей в онази кула. Само че сега не е там, разхожда се. Ти иди и влез в кулата, легни там и заспи. Тя ще дойде, ще се зарадва и сама ще тръгне с тебе. А аз никому няма да кажа, че са я отвлекли.